Велики Преслав
Работата пак обърка плановете: имаше сривове и проблеми, които не търпяха отлагане. Отложих потеглянето, оправихме нещата, и излязох едва след като всичко беше стабилизирано - плюс още половин час тишина, за да се върна към мисълта, че съм на път, а не "на линия".
Спрях в Обзор на площада до часовниковата кула - там спирам винаги. Извън сезон има места и това променя всичко: няма търсене и обикаляне. Рамката "OBZOR" стоеше сама - без туристи, без почиващи. Паркът беше празен, а светлините не го правеха по-жив, само правеха празното по-ясно. Плажът празен. Морето шумно. Естествен ръб от пясък до самата вода, точно до морето - направен от него, не от хора. За вечеря бях намислил Севастопол, но беше пълен, "Хановете" вътре - също. Навън имаше места на терасата и седнах. При отваряне на вратата лъхваше студ, при затваряне се стопляше бързо. Ядох както обикновено: салата, прясна риба, после кафе с десерт. Оказа се, че по това време на годината вечерите са заети от фирмени партита - факт.
Хотел "Кампус 90" ми е познат - отсядам там за пореден път. Чист е, с подземен паркинг и денонощна рецепция, персоналът е много дружелюбен. Стаите са огромни и това ми върши работа.
Във Велики Преслав първо спрях в центъра - до "Информационен офис за туристи", който беше затворен. После ме впечатли един комплекс: библиотека, читалище и детски център, в онзи голям тип постройка от предишно време. Не беше напълно изоставен, барелефите бяха съхранени много добре. По сградата си личеше упадъкът - паднали мазилки, течове - но не изглеждаше като място, от което всички са си тръгнали. До нея намерих и църквата. След това снимах изоставен хотел без прозорци - от същото време - и минах покрай малък парк, преди да тръгна към ресторант "Панорама". По пътя имаше много табели за Археологическия музей, видях табела и на паркинга пред ресторанта, реших да го видя. След кратка разходка по пътеки стигнах до самия музей: пак стара сграда, но различна. Персоналът беше отзивчив. Заговорих се с човек вътре - за монети, печати, за трезора и дебелата врата. Разгледах изложбената зала и накрая - мозайките. На излизане, покрай един кактус, друг човек ме заговори: кактусът бил там от 1984 - набор ми, и е преживял прехода там. А последните години кактусът започнал да изсъхва - заради засушливите лета. Цъфтял точно за един ден и рядко.
В "Панорама" готина атмофера, всички малки маси до панорамни прозорци бяха заети. След кратък разговор със сервитьора седнах на маса за осем души. Храната, гледката и обслужването страхотни. После потеглих нататък и се оглеждах за външен музей, защото в билета ми влизаше и той. Отбих на отбивката за храм, направих кратка разходка - имаше пътека и по-нататък, но започваше да се стъмнява и реших да побързам. През Върбишкия проход не бях минавал. Малко по-нататък по пътя видях и по-голямо историческо място - може да е било част от същото, но не спрях. Чакаше ме път и не исках да се бавя.
Я люблю тебя, но не так
Иногда кинотеатр - это просто тёплый зал с мягкими креслами. Иногда - вход в чью-то чужую жизнь, из которой выходишь не сразу, а только через несколько тысяч шагов, через прохладный воздух, который понемногу вытесняет табачный дым с экрана.
Сегодня Lucky Дом на киното стал таким входом.
Blue Moon начинается почти невинно: шумный бар, знакомые лица, шутки, бокалы, реплики, отточенные годами. Мир, где всё давно распределено: вот стойка, вот "своё" место, вот роль - гениальный, остроумный, немного разбитый автор. Это территория, где герой чувствует себя хозяином: достаточно поднять голос, чтобы комната отозвалась.
И именно здесь, на этом маленьком пятачке власти, постепенно становится ясно, как мало у него осталось места, где он действительно нужен. Смешные фразы ещё работают, но в них уже проступает усталость. В каждой шутке о себе слышен запас боли, который шутка не успевает прикрыть.
Самый точный удар - даже не сцены с алкоголем и не размолвки из-за текста. Это короткое, почти вырванное из глотки "sorry". Не подготовленное, не красиво поданное, а сказанное резко, как будто человек резко дёрнул ручник внутри себя. Сначала - нападение, привычная атака, где прав тот, кто громче. А потом вдруг - секундная ясность: перед ним не абстрактный "партнёр", а тот самый друг, без которого все эти песни вряд ли вообще случились. И именно ему сейчас больно.
"Извини" сказано через страх и стыд, как через узкую калитку, в которую не факт, что ещё раз получится протиснуться. В этом "извини" нет обещания, что дальше всё будет по-другому. Есть только признание факта: "я не прав".
И после, судьба даёт на это - сухое, честное:
"I love you too, but not in that way."
Не отказ от любви, а аккуратная граница. "Я с тобой, но не в том смысле, которого ты ждёшь. Я не твой спасательный круг, не твоя последняя надежда и не оправдание для всего, что ты с собой делаешь". В этих двух репликах как будто сходится вся их длинная история: годы общего творчества, обиды, разочарования, та странная нежность, которая остаётся, когда совместная жизнь уже невозможна, а вычеркнуть человека из памяти тоже нельзя.
История с двадцатилетней студенткой выглядит на этом фоне ещё более обнажённой. Никакой "большой любви", никакого судьбоносного совпадения - взрослый мужчина, который цепляется за последнюю иллюзию, и молодая женщина, которая пользуется тем, что ей предлагают. Он видит в ней шанс на спасение, на возвращение к началу, где всё только начинается. Она видит в нём вход в другой мир - и спокойно выходит обратно, когда понимает, что этот мир давно трещит по швам. Тут нет злодеев, есть только люди, каждый со своей правдой и своим эгоизмом.
Фильм заканчивается, свет в зале загорается, люди встают, натягивают куртки. История остаётся на экране, как будто аккуратно сложенная, но не убранная до конца. Её всё равно приходится нести с собой - хотя бы до выхода, через фойе, через ступеньки, до первой холодной улицы.
Снаружи Пловдив дышит поздней осенью. Воздух уже достаточно прохладный, чтобы сделать шаг медленнее и глубже вдохнуть. Фонари в парке подсвечивают деревья снизу, зелёные пятна в кроне соседствуют с чёрными провалами. Листья лежат плотным ковром, шуршат под кроссовками. В темноте редкие фигуры: кто-то выгуливает собаку, кто-то спешит домой, кто-то, как и я, просто идёт медленно, без видимой причины.
Я ловлю себя на том, что боюсь ускориться, будто могу уронить барную стойку, лестничную площадку, руку, вцепившуюся в чужое плечо, короткое "извини", которое опоздало на несколько лет, но всё равно прозвучало. В кино это остаётся кадром, в жизни такие слова иногда не успевают родиться вовсе.
В парке всё устроено проще. Скамейка просто стоит на своём месте, дерево просто теряет листья, люди просто проходят мимо. Никто никому не объясняет, в каком смысле любит и почему не может "так". И в этой простоте есть что-то утешающее. Мир не обязан каждый раз разыгрывать нашу внутреннюю драму. Он готов спокойно пережить ещё один сезон, ещё одну Киноманию, ещё одну историю о том, как кто-то опоздал с извинением и с честностью.
Я иду дальше, слышу шаги впереди, шаги сзади, шорох листьев где-то в стороне. Плакат Киномании у входа в кинотеатр уже остался позади, но память всё ещё придерживает его за край: маленький прямоугольник с афишами. Вечер складывается в аккуратную последовательность: зал - бар на экране - барный разговор - парк - прохладный воздух. Ничего особенного, обычная ноябрьская суббота в Пловдиве.
И всё-таки после таких фильмов внимательнее смотришь на свои собственные "извини" и "я тебя люблю". На то, успеваешь ли сказать их вовремя, пока ещё не поздно, пока никто не дошёл до собственной точки невозврата. Пока весь твой диалог с человеком не превратился в пару цитат из чужого фильма, который кто-то через годы перескажет в блоге после медленной прогулки через осенний парк.
Сърница - Голям Беглик - Снежанка
Сутринта в Сърница ме посрещна с мокра кола - по черния капак имаше тежка роса. Планината си показваше характера: слънчево е, но студът напомня, че лятото си стяга багажа. Опитах още веднъж да намеря път към водата, но бреговете оставаха недостъпни. Отвисоко се виждаше синьо, обградено от широк пръстен суша.
Спрях и на паркинга до "Голям Беглик". Тук водата също се беше дръпнала навътре, оставяйки оголени камъни и пръст. Оголеното стоеше тихо, в това спокойствие имаше и лека тъга.
Паркингът пред пещера "Снежанка" беше празен - само две коли и затворен фургон за храна, който спеше своя извънсезонен сън.
Още в началото на пътеката вниманието ми привлече една дървена кутия, която приличаше на къщичка за птици, но с надпис: "Ако искаш да разбереш кой е отговорен за околната среда? ОТВОРИ". Отворих вратичката и вътре видях себе си в малко огледало. Семпла, но хитра шега - да те спре за миг, преди да тръгнеш нагоре.
Точно след нея срещнах възрастната двойка, която слизаше. Те ме спряха и настояха да се върна за якето. Послушах ги.
Пътеката нагоре си имаше своето - не те пуска лесно. Гората беше "маркирана" с чувство за хумор: на всяка по-тежка отсечка, точно когато въздухът не ти стига, виждаш яркожълта табела на дървото. Някои те подканят да не се отказваш, други се шегуват с килограмите или обещават, че "остава малко". Дървените парапети помагаха на по-стръмните места, а жълтите насърчения правеха катеренето по-леко.
Горе стигнах до къщата на пазача - спретната и поддържана. Докато чаках реда си, той ми разказа историята на мястото с искрен интерес. Когато дойде време, минах през тежката метална врата в скалата.
Вътре атмосферата се смени рязко. Стръмните стълби водеха надолу към влажен, тих свят, много различен от слънчевата гора отвън. Пещерата е много добре осветена и подредена - върви се по удобни бетонни пътеки, а наоколо скалните образувания висят като застинали каменни завеси. Мястото е красиво с онази сурова, естествена красота на подземния свят. Видях и фигурата на Снежанка - бял сталагмит, който наистина прилича на женски силует, точно както беше описана.
На излизане беше вече следобед. В колата Waze начерта синята линия към Пловдив. Останах с усещането за пълноценен ден - от сутрешната роса в планината до хладния мрак на пещерата и обратно към дома.
Границата - от Драма и Ангитис до Садово и Сърница
В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.
Aggitis River cave (Μααρά) е направена с разум и око за красивото. Реката е отдясно, а мостчетата и пътеките те водят внимателно към скалата. Вътре се влиза на групи, с гид - като в музей на тишината. Снимките са забранени заради прилепите, там те са стопаните на тъмното, ние сме просто мимолетни сенки. Влагата се усеща по кожата, но водата не мирише на застояло. Сталактитите и сталагмитите са безбройни. Почти на изхода, като чуждо тяло в гръдта на планината, те посреща огромно водно колело за ток - механично сърце, вградено в камъка. Изходът е на друго място, високо над реката, и изведнъж пак се връщаш към подредения свят отвън, тръгвайки си без да се задържаш.
На границата въздухът се смени. Спрях в Садово, веднага след табелата, там, където пътят се пречупва към Девин и Сърница. И изведнъж ме удари усещането за "у дома" - онова специфично българско разположение на духа. Сухо поле, небе, което те затиска с простора си, и далечни планини, които те наблюдават. Вода и въздух, които не искат нищо от теб, не те изпитват, просто те оставят да бъдеш. Избрах хотел в движение и продължих нагоре.
В Сърница архитектурата на "Романтика" ме спря още с влизането - неочаквани линии под силното планинско слънце. В ресторанта хапнах нещо просто, колкото да подредя деня си. После излязох към язовира, но водата се беше оттеглила, сякаш се криеше. Брегът беше станал негостоприемен, обрасъл в тръни и липса на пътеки - язовирът просто не искаше гости точно сега. Обиколих Сърница пеша, колкото да усетя праха по обувките си.
Вечерята беше инвентаризация на простотата: риба на скара с резен лимон, чиния с дебели резени домати, маслини и хляб с бяло сирене, удавено в зелена заливка. Хората ме посрещнаха с онази тиха, ненатрапчива грижа, която те кара да се отпуснеш.
А накрая, когато всичко утихна, остана само въздухът - остър, чист и пълен с присъствие.
Драма
Тръгнах от подножието на Олимп (Leptokarya / Λεπτοκαρυά) с усещането, че денят ще мине без съпротива - просто ще се случи. Отляво бяха планините, отдясно морето. До Солун беше само магистрала: равна, без тунели, и честно казано - незапомняща се.
Спрях на една отбивка между Олимп и Солун - да хапна нещо от чантата за храна и да изпия гръцкия кефир, който бях напазарувал от магазин под Олимп. После пак магистрала. Двоумях се дали изобщо да влизам в Солун - вече съм го посещавал и не ми се искаше да "губя време". Но се сетих за рекламата за "най-големия мол" в Северна Гърция и реших да го видя. Към града трафикът се увеличи осезаемо.
Самият мол имаше огромен паркинг, но "най-голямото" като усещане не се случи: очакванията отново бяха по-големи от реалността. Като идея и мащаб ми се стори обикновен, сравнено с това, което имаме в България. Открояваше се повече с външните неща - църквата, амфитеатъра и зоната за хранене. Отвън сградата изглеждаше ниска, а вътре ме удари високият таван.
В мола за пръв път си поръчах гръцка мусака - все някак ме беше "подминавала" по другите места, където съм ял. После влязох в магазин за подаръци. Знаех какво търся, но се хванах, че търся виното по форма - стандартна бутилка и коркова тапа. Грешка. Намерих служителка с английски след известно обикаляне (повечето не говореха), и накрая излязох с две малки бутилки. А това, че гръцкото "вино" беше с бирена капачка, си беше още една изненада - този път по-скоро смешна.
След Солун пейзажът започна да се променя: първо хълмове, после планини - и пак навлизах в планински масив. Спрях за кратка почивка на една отбивка с гледка към спокойно езерце (Бешичкото). Водата изглеждаше неподвижна, а вятърът беше силен - усещаше се някаква спокойна мощ на природата, без драматичност, просто факт.
Там, в движение, направих резервация за Драма. И покрай равния път и сгъстения трафик преди това, започна да ми стои в главата едно друго: отпуската е към края си. И ми беше любопитно дали съдбата ще остави още нещо дребно и приятно, преди да приключи денят.
Като стигнах и се настаних в AYA Hotel, бях много приятно изненадан. Като цена/качество беше наистина силно, а атмосферата ми легна веднага. Душ, преобличане и излязох.
Разходката ми тръгна през парка "Св. Варвара" (Κήπος Αγίας Βαρβάρας). Там ме настигна сушата, която наблюдавах още от Кулата и при Керкини - водата просто я няма. В началото попаднах на мостчета над сухи корита на малки езерца - останала беше структурата, но не и смисълът ѝ.
Продължих към центъра. Видях патици и лебеди - първо на сушина, после стигнах до старинна помпена станция и пълно езерце. Някак рязко "се появи" вода и всичко стана по-живо. Каменната маса до езерото ме усмихна - проста, на място, и сякаш никога не е била за снимки, а просто за хора.
По-нататък имаше още вода, после и още един парк - там вече нямаше езерца, нито птици. Атмосферата беше още по-спокойна, с малко градски шум, и без онова "събитие" на водата. Просто тихо.
На връщане към хотела влязох в изложбеното пространство на фестивала - беше си точно в парка, без отклонения. На рецепцията ми бяха казали, че има фестивал на киното, а вътре ми обясниха къде са прожекциите.
В хотела - бързо преобличане и избор на заведение за вечеря. Бях ги видял отдалеч по-рано при разходката и само проверих рейтинга. Отидох в Idaniko tavernaki / Ιδανικό Ταβερνάκι. В менюто в Google бях видял рибка и си я поръчах - изключително вкусна.
Най-силно впечатление обаче ми направи едно огромно куче. Спеше в заведението толкова спокойно, сякаш е част от мебелите. Котките се опитваха да го гонят и му съскаха като минават, но то не мърдаше. Шумът си вървеше, хората си вървяха, а кучето - нула тревога. И това не беше "атракция": сервитьорите и клиентите го приемаха напълно естествено. Това спокойствие на бездомните кучета го видях из цяла Гърция - тук просто се случи в най-ясната му форма.
После тръгнах към кино "Олимпия" - Olýmpia / Ολύμπια. Прожекцията беше започнала, когато влязох, и аз успях да направя малък хаос още на касата. Билетът за мен се оказа предизвикателство, касиерката се затрудни, колегите ѝ се намесиха. Аз попитах съвсем директно: "Щом е почнало, значи ли, че се отказвате от парите ми?" Това предизвика мини-драма: всички се усмихнаха, а касиерката - много сериозна - започна да прави нещо и накрая ми разпечата билет.
Залата беше сравнително малка, но дълга, а седалките - на много висок наклон. Хората отпред изобщо не пречеха на екрана.
Филмите бяха късометражни - по 20-30 минути. Първият беше на гръцки, но това не ми попречи да разбера сюжета: стара любов, съжаление и щастлив, макар и тъжен край. Последният кадър - затворена зелена врата на стара бяла гръцка къща. Просто край. Без обяснение.
Излязох и се прибрах веднага, пак покрай парка, откъдето започнах разходката. Беше шумно - заведенията до парка бяха препълнени. Разговори и звън на чинии, като вълна, която не спира. И над това - тъмните дървета. Лампите държаха пътя видим и сигурен, и това стигаше.
През Лариса към Олимп
С голям кеф посрещнах изгрева в Метеора, монолитите и сутрин си бяха тайнствено могъщи. Кафето в хотела - скалите и градът зад чашата на масата. И тръгването не се усети като преход - нямаше знак, монолитите останаха зад гърба ми.
По обед стигнах Лариса - търсенето на паркинг в центъра беше предизвикателство. Към центъра тръгнах вече изморен. Компактна централна част, може би не я обиколих цяла. Основното, което видях, е това, което виждах и преди - каманаци от постройки, възстановени исторически стени и, разбира се, храм. Не се усеща отначало, но центърът всъщност е с малък хълм. Много жив град беше - много хора. И светофар - за пръв път в Гърция пресичах на светофар. Гърците паркират където има място - без значение от знаците. Същото се оказа и за пешеходни светофари: няма ли коли, всички пресичат, ако ще и сняг да вали - направо на червено, цялата тълпа с едно движение не ти дава право на мнение. В Пловдив, моята провинция, повечето спазваме червено за пешеходци.
На Олимп му обърнах внимание след като стигнах Pidna Hotel. От хотелската стая би трябвало да се вижда, но имаше огромно дърво, което го прикриваше. Очаквах нещо от Олимп - усещане, сянка, дух - но той беше зад гърба и изобщо не се усещаше. Хотелът беше на морето. Настаних се, видях плажа. Разходих се край плажната ивица, за да заснема Олимп - изцяло си струваше. Тъкму видях, че плажната ивица е много дълга и е пълна с хора. Вървях по крайбрежната линия точно до плажа, по асфалт, край морето в Leptokarya (Λεπτοκαρυά). Чуваха се хора - стандартен шум на крайморското градче, туристи, магазини, лавки - а водата беше спокойна и много тиха. После се върнах в хотела за плажна кърпа - бързах да се топна, защото времето беше страхотно. Вятър нямаше, въздухът изобщо не се движеше. Светлината добавяше магия. Залязващо слънце - исках гледка. И водата беше заедно: звук, допирът, самото ѝ движение - и, разбира се, толкова гладка и защеметяваща равна повърхност до хоризонта. Изморителен ден, нямах сили за вечеря. Прибрах се в хотела, набелязах Драма като утрешна дестинация и заспах леко нещастен. Олимп бе разочарование - от детството и разкази за древната Гърция очаквах повече от неговата близост.
Μετέωρα - монолити, манастири на Метеора.
От планините се озовах в по-равно пространство, монолитите се показаха отдалеч, почти без да настояват. Не ми направиха впечатление веднага. Пътят мина плътно край един от тях и тогава стана друго: величествено, извънземно, рязко в контраст с пейзажа. За пръв път усещах нещо такова - не като "гледка", а като присъствие, което те хваща без предупреждение.
По пътя към хотела Χρυσοραμα - Chrysorama, се качих на обикновен хълм. Паркингът горе беше широк - спрях с лице към монолитите и останах за малко в тишината, която идва преди да направиш каквото и да е. Облачно беше, светлината равна, а скалите - тежки и ясни, сякаш никога не са били друга форма.
Собственичката беше немкиня, английският ѝ не беше силен и често минаваше на немски - чист, бърз, въодушевен. Не хващах думите, но хващах жеста: човек, който още се вълнува от мястото, което показва. Настаняване, душ, преобличане, карта - и после пак гледката, като че ли всичко останало е само подготовка за нея.
Тръгнах към Agios Stefanos - Ιερά Μονή Αγίου Στεφάνου, но по пътя спрях край Monastery of the Holy Trinity - Ιερά Μονή Αγίας Τριάδος. Стои като човешко решение, положено върху камък, който не е човешки. Спрях на място с парапет и панорамна гледка и поседях. Хора имаше много - идват и си тръгват, но не оредява. Езици се смесват, деца настояват за внимание, а скалите стоят така, сякаш това не ги засяга.
После Agios Stefanos - Ιερά Μονή Αγίου Στεφάνου, и там всичко беше подредено: коли по бордюра, автобуси, и опашка на няколко реда, като за нещо, което няма общо с тишината. Бях тръгнал с наивната идея, че ще хвана "последното влизане" и ще ми се размине тълпата. Не ми се размина. Доближих входа, подминавайки опашката само колкото да видя мястото отблизо и да направя няколко снимки, и усетих как желанието ми за камъка и въздуха просто не се събира тук. Обърнах се без спор.
Продължих, спирах и гледах - гледките работеха като противоотрова: една крачка встрани и шумът вече е далеч, а мащабът си е същият.
Стигнах до Holy Monastery of Saint Barbara Roussanou - Ιερά Μονή Αγίας Βαρβάρας Ρουσάνου и се качих към портата от отделна отбивка. Манастирът беше затворен, но нямаше туристи - и това ме зарадва истински. Камък под краката, после земя - обикновена планинска пътека. Качих се още малко нагоре, просто защото можех, и пътеката ме изведе на място, на което вече бях спирал за гледка. Изненада, малко намигване: същото място, но от другата страна, и ти го виждаш по нов начин.
Следващата спирка беше на добре оформено уширение. Оттам се виждаше пътечка, която се скриваше в камъните и се качваше нагоре между тях, горе се чуваха хора. Тръгнах по нея и излязох на хълмчето. Гледките бяха защеметяващи. Изчаках туристите да си тръгнат, доближих края и останах сам с манастира и монолитите пред мен. Точно тогава между облаците се показа слънце - една надежда в мрачното небе, от която се изляха лъчи. Спрях, за да усетя къде съм.
После спрях на уширение точно в подножието на един от монолитите. Седнах да пия вода. Бях стегнат - и ми трябваше малко зареждане. Имах още път до хотела и спокойствието беше нещо за после. В главата ми вече се подреждаше практичното: да мина през Lidl и да организирам вечеря на терасата, защото наблизо няма ресторанти, а ми се пие бира.
В Lidl намерих свежо зелено за салата и гръцка бира. В хотела - душ и вечеря на терасата. Нямаше хлад, беше приятно. Напрежението, което през деня не осъзнавах, започна да спада. Смесвах бяло и черно грозде, после салата, гръцки чипс и гръцка бира. Вечерният град беше чудесен, а монолитите над него - тихи и тежки, като нещо, което не се интересува от нашите планове, но точно затова държи вниманието.
И тогава мисълта тръгна към утре. Посока Солун - и една дума излезе напред: Драма. Реших, че ще я посетя задължително, без да знам нищо за нея, най-близката асоциация беше "театър на драма и балет". Не знам защо. Друга дума, която свързвам с нещо много конкретно, се оказа име на град. Видях и Лариса и си оставих бележка за сутринта - да реша дали да спра.
После си легнах и заспах моментално - с благодарност към днешния късмет. Подредиха се нещата. Знакът беше прост: стигнах и заспах щастлив.
Μέτσοβο
На закуска в Αγία Παρασκευή, докато набелязвах пътя към Метеора, чух "Мецово" от съседна маса на език, който не разпознах, и това ми стана тригер да го избера за обед, мислех го като спирка още преди Янина. Cега просто го посочих и влязох, но се оказа тясно и претъпкано с коли и туристи, без шанс за кратко спиране. Колкото и да преглеждах заведенията, все излизаше едно и също - няма паркинг, и разочарованието дойде. Спрях на излизане на едно разширение за паркиране с парапет и панорамна гледка - планини навсякъде, върхове, хладно и ветровито, звукът беше само въздухът.
До мен стоеше табелата URSA TRAIL, а аз си пих студено кафе от алуминиева кана, леко горчиво, но със сладост - изядох пакетиран хамбургер от Калабака, преди да продължа нататък.
Плаж Света Параскева
Закуската този ден има вкус на колебание. Седя на масата и разигравам в главата си два варианта - ако апартаментът е зает, тръгвам по-на юг, ако е свободен - оставам и отивам на плаж. На рецепцията разговорът се превръща в лека закачка - усмивки, малко въпроси и после онова просто "свободен е", което обръща посоката.
Към плажа вървя по вече познатия път, по който вчера още гледах внимателно в краката си. Сега слизам уверено и се оглеждам, вече знам как се вие пътеката, къде започват камъчетата и къде са лежанките. Избирам място на първия ред, най-близо до водата, така че между мен и Йонийско море да няма нищо излишно. Островът е отпред, а от двете му страни погледът спокойно продължава само по вода до хоризонта. Това е прекрасно.
Плажът е малък и с времето се запълва, но остава спокоен, хората просто са дошли да си починат. Гласове почти не се чуват, само тихият бриз е фон. Под чадъра слънцето вече не е заплаха, а само напомняне, че е лято. От време на време тръгвам към водата, за да поема сол, вълни и онзи тих дух на морето, който няма нищо общо с Черноморието и миризмата на тиня. Някъде между едно излизане и едно влизане назад усещам, че напрежението от дългите магистрали е изтекло, без да съм забелязал точния момент.
За обяд се премествам на няколко крачки по-нагоре, в малкото заведение до плажа. Чиниите идват бързо - салата, нещо основно, после още един малък жест към себе си. От масата виждам същата ивица с лежанки и същия остров, просто от малко по-висока гледна точка, така че суетата преминава пред погледа ми като бавна сянка в тиха сцена. По навик накрая искам десерт и кафе, но този път решавам да пробвам гръцко кафе така, както сервитьорът сам го пие. Оставям чашата да постои на масата между празните чинии и морето отпред.
После се връщам на същата лежанка, която ме чака на първия ред, и следобедът се разтегля бавно, докато плажът започне да оредява. Хората си тръгват, чадърите изглеждат по-леки, шумовете почти изчезват. Светлината става мека, жълта, сенките по камъчетата се удължават, солта остава по кожата, а по краката има едно леко зачервяване - достатъчно да напомни, че денят е бил дълъг и прекаран навън. Оставам до момента, в който слънцето докосва линията на водата, и тогава събирам малкото си неща и се отдръпвам от плажа, като от сцена, която тихо се затваря зад гърба ми.
Вечерта продължава на терасата на апартамента, с проста вечеря, която сам си приготвям от нещата, купени предния ден в магазина в Игуменица. Комплексът е тих, въздухът е спокоен, минават само двама съседи със семействата си и се прибират към своите врати, без да оставят шум след себе си. Телефонът лежи на масата до чинията, в слушалките върви YouTube, а на екрана сменям дестинациите за утре. Първоначалната идея да пропусна Метеора постепенно отстъпва място на друго усещане - желанието да срещна съдбата. В края на този ден плажът при Αγία Παρασκευή вече е не само мястото, на което останах още една нощ, а и точката, от която пътят ми започва да се връща обратно.
Морето!
Резервацията за Aqua Oliva Resort правя в Игуменица, докато съм спрял до един магазин за храна и напитки. Колата е до тротоара, вътре е хладно от климатика, отвън - следобедна светлина и малко прах по улицата.
Пътят към Παραλία Αγία Παρασκευή минава по хълмове. Завои, склонове със зелено, между дърветата от време на време проблясва лента вода, после пак изчезва. Асфалтът е добър, движението не е тежко, умората от Янина и Додона вече се усеща, но мисълта е проста - хотел, легло, море наблизо. Когато стигам до Aqua Oliva Resort, комплексът стои подреден и спокоен, сгради на няколко нива, басейн по средата, всичко някак по-хубаво, отколкото изглеждаше на екрана. На рецепцията ме посреща много симпатична жена с отлично произношение на английски. Разговорът върви лесно, без обяснения на пръсти, без недоразумения. Докато ми подава картата за стаята, се усеща онова малко отпускане - за днес няма повече да се шофира, няма повече планове, има само събиране на деня. Басейнът отвън е син правоъгълник, тих, с няколко шезлонга наоколо, водата стои неподвижна, като да чака някой да си спомни за нея. Стаята е чиста и светла. Оставям багажа, отварям вратата към терасата и излизам. Оттук морето не се вижда - пред мен са само други сгради от комплекса, малко зеленина, планината и небето над нея. Фасадата отпред точно покрива линията, където трябва да е водата, и я скрива малко над хоризонта. Не ми пречи - денят така или иначе е минал през достатъчно гледки. Планината стои спокойно, небето над нея е светло и чисто, а някъде отдолу, зад покривите, Йонийско чака. Към плажа слизам по-късно. Той е каменист, камъчетата под краката леко потракват, нищо общо с мек пясък. Морето тук е по-солено от Черно море - вкусът остава по устните, по-силен е, усеща се веднага. Вълните са дребни и мързеливи, търкалят се до камъните без усилие, повече люлеене, отколкото удар. Морето е напълно спокойно, плътна, равна повърхност с леки гънки. Късно вечер вече почти няма хора. Няколко светлини от заведения и хотели стоят назад по линията на брега, но до самата вода е тъмно. Чува се основно морето - равномерен, тих шум на малки вълни, които идват и се прибират, без да бързат. След дългия ден спокойствието е пълно, нищо не натиска за следваща стъпка, няма къде да се бърза. Стоя на камъните, слушам Йонийско и оставям деня да свърши тук, преди да се върна нагоре към хотела.
