От планините се озовах в по-равно пространство, монолитите се показаха отдалеч, почти без да настояват. Не ми направиха впечатление веднага. Пътят мина плътно край един от тях и тогава стана друго: величествено, извънземно, рязко в контраст с пейзажа. За пръв път усещах нещо такова - не като "гледка", а като присъствие, което те хваща без предупреждение.

Закуската този ден има вкус на колебание. Седя на масата и разигравам в главата си два варианта - ако апартаментът е зает, тръгвам по-на юг, ако е свободен - оставам и отивам на плаж. На рецепцията разговорът се превръща в лека закачка - усмивки, малко въпроси и после онова просто "свободен е", което обръща посоката.

Резервацията за Aqua Oliva Resort правя в Игуменица, докато съм спрял до един магазин за храна и напитки. Колата е до тротоара, вътре е хладно от климатика, отвън - следобедна светлина и малко прах по улицата.

Взимам билета за Додона, дома на Зевс и Диона, и влизам. Отначало има само пътека, която тръгва напред и се губи в тревата. За миг изглежда, че ме чака дълга разходка под слънцето, но се върви лесно - равен терен, без изкачвания, крачките сами си вървят напред и мястото постепенно се отваря.

От улиците на Янина тръгвам нагоре към крепостта. Камък след камък, тесни фасади, сянка и после повече светлина. Портата идва без пауза, няма граница, просто в един момент градът остава зад гърба. Двор с неравна настилка, няколко дървета, сградата на музея отпред. Камъкът е избелен, слънцето вече реже, сенките са тесни и къси.

Паркирам до езерото и тръгвам по алеята. Пиша на приятел. Мирише на зеленина, лек ветрец охлажда. Чува се град, но погледът спира във водата.

• 
• 
• 
• 
• 
• 

До каменния ръб се оформя плитка джоб-зона. Вътре стоят жълта и синя лодка, по повърхността плуват листа и водорасли. Над водата виси клон на чинар с топчести плодчета.

Тръгвам "десет и нещо" от Νάουσα. На първия кратък магистрален участък плащам на автомат, не се ориентирам веднага, натискам Help и на ясен английски ме упътват, таксата е платена и продължавам.

В 11:19 спирам в Patrida Bonjour Breakfast-Coffee
за кафе и кроасан. Малка улична тераса, тиха улица, чисти чаши на масата, кратко сядане и обратно към пътя.

Магистралата държи равномерен ритъм преди обяда: ясни бели линии, метални мантинели, редуващи се открити участъци и тунели. На места има ремонт и ограничения, движа по знаците и зад мен се събира колона.

Пред входа на пещерата Свети Георги в Килкис чакам следващия час. Харис посреща и започва разказ, с въпроси и кратки шеги. Вътре са три зали, не големи и с ниска влажност. Светлината е равна и постоянна, по камъни има меки отблясъци. Пътеката е облагородена и се върви лесно, обектите са ясно означени. Стъпките звучат глухо, въздухът е прохладен, а в третата зала се диша най-леко. Харис казва, че автоматичната светкавица така или иначе няма да се задейства, и се усмихва. Ориентира кога да спирам и къде да гледам - табелките остават на втори план.

Кулата остава зад гърба. Веднага спирам за кафе в SALUTO food and coffee на самата граница. Паркингът е пълен с коли и автобуси, сенките вече са къси но хората избират слънцето. На масата има топъл кроасан, във въздуха стои зелено утро въпреки пътя. Чувам български, гръцки, руски и румънски.