Три дни без компютър между София и Петрич
В четвъртък домашните дела се опитаха да ме спрат, но потеглих. Пътят към София беше мрачен, а след тунела асфалтът лъщеше под фаровете - черна, мокра кожа, която ме водеше към града.
Софийските паркинги са особен вид капан. Повечето хотели обещават място, но в дребния шрифт се чете "свободен, ако имате късмет". Гласът на рецепцията в "Sentro" звучеше различно - спокоен и конкретен. Обясниха ми за подземния паркинг, който липсва в сайта, и измериха пешеходното разстояние до НДК в крачки. Когато колата потъна в хладината на гаража, градът остана отвън.
Стаята беше тиха. За ресторанти нямаше време, затова открих едно място за такоси наблизо. Един класически вкус, една бира - и нервите на деня най-после се прибраха на завет.
Тръгнах към НДК. "Витошка" ме пое в потока си, а огромните червени реклами на пресечката останаха в паметта ми като ориентир за връщане. В парка нямаше и помен от коледен базар - само празни алеи и самотни фенери, между които тъмнината се усещаше почти физически. Самото НДК обаче светеше непоколебимо.
Влязох един от първите. Във фоайето забелязах червени раници с бели кръстове - двама души от "Бърза помощ" чакаха облегнати на стената. Спеше им се, но раниците им стояха нащрек, готови за чуждата болка.
Зала 1 беше пълна догоре. "40 Fingers" излязоха и музиката потече без прекъсване. Известни парчета преливаха едно в друго, а публиката ги разпознаваше с леко закъснение - като стари познати в нови, непознати дрехи. Светлините не просто украсяваха, те бяха сянка на звука. Разговор между цвят и мелодия. От време на време подът на залата вибрираше под краката ми, сякаш цялата сграда дишаше в ритъм.
На излизане подминах опашката за селфита. Спрях пред статуята "Възраждане". С разперените си позлатени ръце тя сякаш прегръщаше всеки, който напускаше залата, преди да го върне обратно в студа.
Когато стигнах червените реклами, не свих - оставих "Витошка" да ме изведе до Съдебната палата. Камъкът беше студен, екранът светеше, а храмът "Света София" отсреща стоеше като нещо, което не иска да бъде забравено. Снимах набързо, колкото да имам доказателство, че нощта не си го е измислила.
Сутринта в София се замотах. В хотела се оказа, че закуската е свършила в десет. "Ще ви направим една, изберете си", каза момчето и се усмихна някак свойски. Докато чаках, разбрах, че съм забравил картата в стаята. "Багажът ви е тук, няма нужда да се качваме", успокои ме той. Кафето дойде горещо, а празният ресторант за момент се почувства като дом.
Избрах хотел "Petra" в Петрич. В Google Maps нямаше телефон, та се наложи да пусна панорамата на улицата и да разчета номера, изписан на входната врата. Аналогово усилие в дигиталния свят.
Пътят през Кресненското дефиле беше тежък. Небето беше затворено, облаците лежаха ниско, а Струма течеше мътна и сърдита. Спрях за малко между скалите - просто да постоя в техния мащаб.
В Лидл светлината беше бяла и безмилостна, а доматите миришеха на зима. Взех си нещо свежо и продължих към крепостта. Спрях да снимам гледка към Беласица - същото затворено небе, само че вече върху камък.
Крепостта на Самуил ме посрещна в пълна тишина. Паркингът беше пуст, а малкият параклис пред входа стоеше тъмен, без нито една запалена свещ. Тръгнах по алеята с високите дървета. Обърках пътя и излязох право на панорамната площадка - масивна бетонна тераса над Ключката клисура. Спрях там. Това беше крайната точка на пътуването ми.
Слязох в подножието на хълма. Петметровата фигура на Самуил не е паметник на триумфа, а на прекършената болка. Бронзовият му лик гледаше към релефите с ослепените войници. Стотици очи, превърнати в белези, и по един едноок за всеки сто, който да ги води обратно към смъртта на царя им. Историята ме удари право в гърлото. Бавих се там, докато очите ми се насълзиха, а камъкът наоколо започна да тежи.
В Петрич вечерта ме изведе на разходка. Сградата на ГУМ ми хареса - съветски монументализъм, в който обаче имаше нещо лично, някакъв уморен дух.
Веднага след ГУМ - площад и читалището "Братя Миладинови". Червеният дигитален часовник на покрива ми изписа часа така, сякаш ме пришпорваше. Продължих напред. В Napoli at Babalaro ме блъсна топъл алкохолен въздух и смях, който не беше мой - обърнах се още на прага.
Вечерях в "Прованс". Вътре ечеше гръцка музика, беше шумно и пълно с компании. Настаниха ме на голяма кръгла маса. Върху бялата покривка забелязах трохи - дребни, но упорити свидетели на минали вечери. Сервитьорът донесе таблет в кожена рамка, но веднага извади хартиен бележник, за да запише поръчката. "Да не забрави човек", обясни той сухо. Бъдещето и миналото се срещаха на една маса, подпряна с подложка под единия крак.
Ребърцата бяха приготвени с онази точност, при която месото само се отделя от костта. Сосът миришеше на опушено и на подправки, чиито имена не исках да знам, за да не разваля магията. Тортата беше лека и студена. Накрая платих с карта - терминалът изпиука и сложи край на всичко. Не оставих бакшиш. Нещо в ритъма на вечерта ме накара да прибера портфейла и да изляза бързо в хладната улица.
Хотелът ме посрещна със студ. Бях единственият гост. Уютът е хубаво нещо, но не топли - климатикът бучеше часове, докато въздухът стане поносим. Заспах под две одеяла, усещайки хладината, която пълзеше от пода.
В Рупите паркингът беше полупразен. На това място светът винаги се събира в една точка в стомаха ми. Седнах на зелена пейка и загледах кръста на връх Кожух. Костенурките в езерцата бяха бавни и спокойни - единствените същества, които не се съобразяват с чужди графици. Изворът пушеше, а вятърът разнасяше парата и правеше жегата на водата видима.
В къщата на Баба Ванга тишината беше от предмети - застинали, подредени, като че ли чакат да ги попиташ нещо. В храма тишината беше друга: голи стени и дъх, който не смееш да пуснеш на глас. Оставих свещичка и излязох с очи, които пареха.
Обядвах във "Воденичката". Камината с жив огън беше единственото топло нещо. Доматите в салатата дойдоха ледени - току-що извадени от хладилника, без мирис и без милост. Месото беше солидно, но някак мълчаливо, без вкус. Може би летвата ми от Пловдив е твърде висока, а може би просто камината беше по-интересна от чинията.
На Стобските пирамиди попитах ChatGPT и Gemini - и двата бяха щедри на слънце. След третата стъпка калта ме дръпна за обувката и ми каза истината. Небето беше сив капак, а алгоритъмът явно не знаеше нищо за българската зима. Пътеката беше стръмна и хлъзгава. На земята видях изгубена плетена ръкавица - доказателството тук не обещават, тук оставят.
Пирамидите са странни фигури на вятъра, но истинското постижение беше тишината горе. Бях сам между облаците и скалите. Струваше си калта по обувките.
Прибрах се в София за боулинг с приятели. IT клюки, чипс и смях. Три дни без компютър, без деплойменти и без мислене за счупен код. Пътуването ме беше изчистило. Рутината в Пловдив ме чакаше, но този път я посрещах отпочинал.