Вериговският язовир и тихите камъни на Хисаря
Следобедът е от онези, в които човек просто има нужда да се проветри. Не е бягство, не е и планирано пътуване, а по-скоро физическа необходимост от друг въздух. Първо мисля за Младежкия хълм, после се завъртам към Гребната база, но Пловдив ми стои някак тесен днес. Решението идва бързо и носи мирис на вятър. Хисаря. Никакви списъци, никакви маршрути и никакви очаквания.
Тръгвам с идеята само за парка, но докато набелязвам пътя, окото ми хваща синьо петно на картата, Вериговският язовир. Рязко сменям посоката. Оказва се тихо, почти изпразнено от хора място, застинало в някакво свое си време. Стъпвам по дамбата и усещам как крачките ми сами забавят ход, подчинявайки се на тишината. В това градче ритъмът винаги е бил друг. Тук единственото бързащо нещо е поривът на вятъра над водата. Стоя на брега и го оставям да мине през мен. Проветряването всъщност започва точно тук.
След водата слизам към парк "Момина сълза". Римските бани са там - масивни, търпеливи и някак уморени от вековете неподвижно стоене. Не чета табелите, те само накъсват тишината. Просто крача между старите камъни и голите клони на дърветата. Има нещо безкрайно успокояващо в присъствието на тези руини. Те отдавна са спрели да настояват за каквото и да било, не очакват нищо от теб, не ти искат вниманието. Под тяхната сянка мислите изтъняват и се разпръсват. Разходката става съвсем безцелна - онова благословено състояние, в което краката водят главата, а не обратното.
Денят започва леко да се пречупва към вечер. Двоумя се между две места, накрая интуитивно избирам Тъч Гастрономи. Гледката от масата, тихото обслужване и самата храна идват на мястото си без излишна суета. Понякога смисълът на един такъв следобед не е да видиш нещо велико или да откриеш нова истина. Трябва ти само малко вятър, една стара алея и маса, на която да поседнеш накрая, за да усетиш, че светът е цял и всичко е наред.
