Границата - от Драма и Ангитис до Садово и Сърница
В Драма денят се разгърна бавно, с кафе и кроасани - малък ритуал преди път. Потеглих без бързане. Трафикът липсваше, сякаш светът ми правеше път. В началото високите върхове стояха далеч, като хладен декор, който не иска да се натрапва, но с приближаването към пещерата планината започна да ме обгръща. Всичко стана голямо, близо и осезаемо.
Aggitis River cave (Μααρά) е направена с разум и око за красивото. Реката е отдясно, а мостчетата и пътеките те водят внимателно към скалата. Вътре се влиза на групи, с гид - като в музей на тишината. Снимките са забранени заради прилепите, там те са стопаните на тъмното, ние сме просто мимолетни сенки. Влагата се усеща по кожата, но водата не мирише на застояло. Сталактитите и сталагмитите са безбройни. Почти на изхода, като чуждо тяло в гръдта на планината, те посреща огромно водно колело за ток - механично сърце, вградено в камъка. Изходът е на друго място, високо над реката, и изведнъж пак се връщаш към подредения свят отвън, тръгвайки си без да се задържаш.
На границата въздухът се смени. Спрях в Садово, веднага след табелата, там, където пътят се пречупва към Девин и Сърница. И изведнъж ме удари усещането за "у дома" - онова специфично българско разположение на духа. Сухо поле, небе, което те затиска с простора си, и далечни планини, които те наблюдават. Вода и въздух, които не искат нищо от теб, не те изпитват, просто те оставят да бъдеш. Избрах хотел в движение и продължих нагоре.
В Сърница архитектурата на "Романтика" ме спря още с влизането - неочаквани линии под силното планинско слънце. В ресторанта хапнах нещо просто, колкото да подредя деня си. После излязох към язовира, но водата се беше оттеглила, сякаш се криеше. Брегът беше станал негостоприемен, обрасъл в тръни и липса на пътеки - язовирът просто не искаше гости точно сега. Обиколих Сърница пеша, колкото да усетя праха по обувките си.
Вечерята беше инвентаризация на простотата: риба на скара с резен лимон, чиния с дебели резени домати, маслини и хляб с бяло сирене, удавено в зелена заливка. Хората ме посрещнаха с онази тиха, ненатрапчива грижа, която те кара да се отпуснеш.
А накрая, когато всичко утихна, остана само въздухът - остър, чист и пълен с присъствие.
