Иногда кинотеатр - это просто тёплый зал с мягкими креслами. Иногда - вход в чью-то чужую жизнь, из которой выходишь не сразу, а только через несколько тысяч шагов, через прохладный воздух, который понемногу вытесняет табачный дым с экрана.

Сегодня Lucky Дом на киното стал таким входом.
Blue Moon начинается почти невинно: шумный бар, знакомые лица, шутки, бокалы, реплики, отточенные годами. Мир, где всё давно распределено: вот стойка, вот "своё" место, вот роль - гениальный, остроумный, немного разбитый автор. Это территория, где герой чувствует себя хозяином: достаточно поднять голос, чтобы комната отозвалась.

И именно здесь, на этом маленьком пятачке власти, постепенно становится ясно, как мало у него осталось места, где он действительно нужен. Смешные фразы ещё работают, но в них уже проступает усталость. В каждой шутке о себе слышен запас боли, который шутка не успевает прикрыть.

Самый точный удар - даже не сцены с алкоголем и не размолвки из-за текста. Это короткое, почти вырванное из глотки "sorry". Не подготовленное, не красиво поданное, а сказанное резко, как будто человек резко дёрнул ручник внутри себя. Сначала - нападение, привычная атака, где прав тот, кто громче. А потом вдруг - секундная ясность: перед ним не абстрактный "партнёр", а тот самый друг, без которого все эти песни вряд ли вообще случились. И именно ему сейчас больно.

"Извини" сказано через страх и стыд, как через узкую калитку, в которую не факт, что ещё раз получится протиснуться. В этом "извини" нет обещания, что дальше всё будет по-другому. Есть только признание факта: "я не прав".

И после, судьба даёт на это - сухое, честное:
"I love you too, but not in that way."

Не отказ от любви, а аккуратная граница. "Я с тобой, но не в том смысле, которого ты ждёшь. Я не твой спасательный круг, не твоя последняя надежда и не оправдание для всего, что ты с собой делаешь". В этих двух репликах как будто сходится вся их длинная история: годы общего творчества, обиды, разочарования, та странная нежность, которая остаётся, когда совместная жизнь уже невозможна, а вычеркнуть человека из памяти тоже нельзя.

История с двадцатилетней студенткой выглядит на этом фоне ещё более обнажённой. Никакой "большой любви", никакого судьбоносного совпадения - взрослый мужчина, который цепляется за последнюю иллюзию, и молодая женщина, которая пользуется тем, что ей предлагают. Он видит в ней шанс на спасение, на возвращение к началу, где всё только начинается. Она видит в нём вход в другой мир - и спокойно выходит обратно, когда понимает, что этот мир давно трещит по швам. Тут нет злодеев, есть только люди, каждый со своей правдой и своим эгоизмом.

Фильм заканчивается, свет в зале загорается, люди встают, натягивают куртки. История остаётся на экране, как будто аккуратно сложенная, но не убранная до конца. Её всё равно приходится нести с собой - хотя бы до выхода, через фойе, через ступеньки, до первой холодной улицы.

Снаружи Пловдив дышит поздней осенью. Воздух уже достаточно прохладный, чтобы сделать шаг медленнее и глубже вдохнуть. Фонари в парке подсвечивают деревья снизу, зелёные пятна в кроне соседствуют с чёрными провалами. Листья лежат плотным ковром, шуршат под кроссовками. В темноте редкие фигуры: кто-то выгуливает собаку, кто-то спешит домой, кто-то, как и я, просто идёт медленно, без видимой причины.

Я ловлю себя на том, что боюсь ускориться, будто могу уронить барную стойку, лестничную площадку, руку, вцепившуюся в чужое плечо, короткое "извини", которое опоздало на несколько лет, но всё равно прозвучало. В кино это остаётся кадром, в жизни такие слова иногда не успевают родиться вовсе.

В парке всё устроено проще. Скамейка просто стоит на своём месте, дерево просто теряет листья, люди просто проходят мимо. Никто никому не объясняет, в каком смысле любит и почему не может "так". И в этой простоте есть что-то утешающее. Мир не обязан каждый раз разыгрывать нашу внутреннюю драму. Он готов спокойно пережить ещё один сезон, ещё одну Киноманию, ещё одну историю о том, как кто-то опоздал с извинением и с честностью.

Я иду дальше, слышу шаги впереди, шаги сзади, шорох листьев где-то в стороне. Плакат Киномании у входа в кинотеатр уже остался позади, но память всё ещё придерживает его за край: маленький прямоугольник с афишами. Вечер складывается в аккуратную последовательность: зал - бар на экране - барный разговор - парк - прохладный воздух. Ничего особенного, обычная ноябрьская суббота в Пловдиве.

И всё-таки после таких фильмов внимательнее смотришь на свои собственные "извини" и "я тебя люблю". На то, успеваешь ли сказать их вовремя, пока ещё не поздно, пока никто не дошёл до собственной точки невозврата. Пока весь твой диалог с человеком не превратился в пару цитат из чужого фильма, который кто-то через годы перескажет в блоге после медленной прогулки через осенний парк.

С голям кеф посрещнах изгрева в Метеора, монолитите и сутрин си бяха тайнствено могъщи. Кафето в хотела - скалите и градът зад чашата на масата. И тръгването не се усети като преход - нямаше знак, монолитите останаха зад гърба ми.

По обед стигнах Лариса - търсенето на паркинг в центъра беше предизвикателство. Към центъра тръгнах вече изморен. Компактна централна част, може би не я обиколих цяла. Основното, което видях, е това, което виждах и преди - каманаци от постройки, възстановени исторически стени и, разбира се, храм. Не се усеща отначало, но центърът всъщност е с малък хълм. Много жив град беше - много хора. И светофар - за пръв път в Гърция пресичах на светофар. Гърците паркират където има място - без значение от знаците. Същото се оказа и за пешеходни светофари: няма ли коли, всички пресичат, ако ще и сняг да вали - направо на червено, цялата тълпа с едно движение не ти дава право на мнение. В Пловдив, моята провинция, повечето спазваме червено за пешеходци.

На Олимп му обърнах внимание след като стигнах Pidna Hotel. От хотелската стая би трябвало да се вижда, но имаше огромно дърво, което го прикриваше. Очаквах нещо от Олимп - усещане, сянка, дух - но той беше зад гърба и изобщо не се усещаше. Хотелът беше на морето. Настаних се, видях плажа. Разходих се край плажната ивица, за да заснема Олимп - изцяло си струваше. Тъкму видях, че плажната ивица е много дълга и е пълна с хора. Вървях по крайбрежната линия точно до плажа, по асфалт, край морето в Leptokarya (Λεπτοκαρυά). Чуваха се хора - стандартен шум на крайморското градче, туристи, магазини, лавки - а водата беше спокойна и много тиха. После се върнах в хотела за плажна кърпа - бързах да се топна, защото времето беше страхотно. Вятър нямаше, въздухът изобщо не се движеше. Светлината добавяше магия. Залязващо слънце - исках гледка. И водата беше заедно: звук, допирът, самото ѝ движение - и, разбира се, толкова гладка и защеметяваща равна повърхност до хоризонта. Изморителен ден, нямах сили за вечеря. Прибрах се в хотела, набелязах Драма като утрешна дестинация и заспах леко нещастен. Олимп бе разочарование - от детството и разкази за древната Гърция очаквах повече от неговата близост.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

От планините се озовах в по-равно пространство, монолитите се показаха отдалеч, почти без да настояват. Не ми направиха впечатление веднага. Пътят мина плътно край един от тях и тогава стана друго: величествено, извънземно, рязко в контраст с пейзажа. За пръв път усещах нещо такова - не като "гледка", а като присъствие, което те хваща без предупреждение.

По пътя към хотела Χρυσοραμα - Chrysorama, се качих на обикновен хълм. Паркингът горе беше широк - спрях с лице към монолитите и останах за малко в тишината, която идва преди да направиш каквото и да е. Облачно беше, светлината равна, а скалите - тежки и ясни, сякаш никога не са били друга форма.

Собственичката беше немкиня, английският ѝ не беше силен и често минаваше на немски - чист, бърз, въодушевен. Не хващах думите, но хващах жеста: човек, който още се вълнува от мястото, което показва. Настаняване, душ, преобличане, карта - и после пак гледката, като че ли всичко останало е само подготовка за нея.

Тръгнах към Agios Stefanos - Ιερά Μονή Αγίου Στεφάνου, но по пътя спрях край Monastery of the Holy Trinity - Ιερά Μονή Αγίας Τριάδος. Стои като човешко решение, положено върху камък, който не е човешки. Спрях на място с парапет и панорамна гледка и поседях. Хора имаше много - идват и си тръгват, но не оредява. Езици се смесват, деца настояват за внимание, а скалите стоят така, сякаш това не ги засяга.

После Agios Stefanos - Ιερά Μονή Αγίου Στεφάνου, и там всичко беше подредено: коли по бордюра, автобуси, и опашка на няколко реда, като за нещо, което няма общо с тишината. Бях тръгнал с наивната идея, че ще хвана "последното влизане" и ще ми се размине тълпата. Не ми се размина. Доближих входа, подминавайки опашката само колкото да видя мястото отблизо и да направя няколко снимки, и усетих как желанието ми за камъка и въздуха просто не се събира тук. Обърнах се без спор.

Продължих, спирах и гледах - гледките работеха като противоотрова: една крачка встрани и шумът вече е далеч, а мащабът си е същият.

Стигнах до Holy Monastery of Saint Barbara Roussanou - Ιερά Μονή Αγίας Βαρβάρας Ρουσάνου и се качих към портата от отделна отбивка. Манастирът беше затворен, но нямаше туристи - и това ме зарадва истински. Камък под краката, после земя - обикновена планинска пътека. Качих се още малко нагоре, просто защото можех, и пътеката ме изведе на място, на което вече бях спирал за гледка. Изненада, малко намигване: същото място, но от другата страна, и ти го виждаш по нов начин.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

Следващата спирка беше на добре оформено уширение. Оттам се виждаше пътечка, която се скриваше в камъните и се качваше нагоре между тях, горе се чуваха хора. Тръгнах по нея и излязох на хълмчето. Гледките бяха защеметяващи. Изчаках туристите да си тръгнат, доближих края и останах сам с манастира и монолитите пред мен. Точно тогава между облаците се показа слънце - една надежда в мрачното небе, от която се изляха лъчи. Спрях, за да усетя къде съм.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

После спрях на уширение точно в подножието на един от монолитите. Седнах да пия вода. Бях стегнат - и ми трябваше малко зареждане. Имах още път до хотела и спокойствието беше нещо за после. В главата ми вече се подреждаше практичното: да мина през Lidl и да организирам вечеря на терасата, защото наблизо няма ресторанти, а ми се пие бира.

В Lidl намерих свежо зелено за салата и гръцка бира. В хотела - душ и вечеря на терасата. Нямаше хлад, беше приятно. Напрежението, което през деня не осъзнавах, започна да спада. Смесвах бяло и черно грозде, после салата, гръцки чипс и гръцка бира. Вечерният град беше чудесен, а монолитите над него - тихи и тежки, като нещо, което не се интересува от нашите планове, но точно затова държи вниманието.

И тогава мисълта тръгна към утре. Посока Солун - и една дума излезе напред: Драма. Реших, че ще я посетя задължително, без да знам нищо за нея, най-близката асоциация беше "театър на драма и балет". Не знам защо. Друга дума, която свързвам с нещо много конкретно, се оказа име на град. Видях и Лариса и си оставих бележка за сутринта - да реша дали да спра.

После си легнах и заспах моментално - с благодарност към днешния късмет. Подредиха се нещата. Знакът беше прост: стигнах и заспах щастлив.

На закуска в Αγία Παρασκευή, докато набелязвах пътя към Метеора, чух "Мецово" от съседна маса на език, който не разпознах, и това ми стана тригер да го избера за обед, мислех го като спирка още преди Янина. Cега просто го посочих и влязох, но се оказа тясно и претъпкано с коли и туристи, без шанс за кратко спиране. Колкото и да преглеждах заведенията, все излизаше едно и също - няма паркинг, и разочарованието дойде. Спрях на излизане на едно разширение за паркиране с парапет и панорамна гледка - планини навсякъде, върхове, хладно и ветровито, звукът беше само въздухът.

До мен стоеше табелата URSA TRAIL, а аз си пих студено кафе от алуминиева кана, леко горчиво, но със сладост - изядох пакетиран хамбургер от Калабака, преди да продължа нататък.

• 
• 

Закуската този ден има вкус на колебание. Седя на масата и разигравам в главата си два варианта - ако апартаментът е зает, тръгвам по-на юг, ако е свободен - оставам и отивам на плаж. На рецепцията разговорът се превръща в лека закачка - усмивки, малко въпроси и после онова просто "свободен е", което обръща посоката.

Към плажа вървя по вече познатия път, по който вчера още гледах внимателно в краката си. Сега слизам уверено и се оглеждам, вече знам как се вие пътеката, къде започват камъчетата и къде са лежанките. Избирам място на първия ред, най-близо до водата, така че между мен и Йонийско море да няма нищо излишно. Островът е отпред, а от двете му страни погледът спокойно продължава само по вода до хоризонта. Това е прекрасно.

Плажът е малък и с времето се запълва, но остава спокоен, хората просто са дошли да си починат. Гласове почти не се чуват, само тихият бриз е фон. Под чадъра слънцето вече не е заплаха, а само напомняне, че е лято. От време на време тръгвам към водата, за да поема сол, вълни и онзи тих дух на морето, който няма нищо общо с Черноморието и миризмата на тиня. Някъде между едно излизане и едно влизане назад усещам, че напрежението от дългите магистрали е изтекло, без да съм забелязал точния момент.

За обяд се премествам на няколко крачки по-нагоре, в малкото заведение до плажа. Чиниите идват бързо - салата, нещо основно, после още един малък жест към себе си. От масата виждам същата ивица с лежанки и същия остров, просто от малко по-висока гледна точка, така че суетата преминава пред погледа ми като бавна сянка в тиха сцена. По навик накрая искам десерт и кафе, но този път решавам да пробвам гръцко кафе така, както сервитьорът сам го пие. Оставям чашата да постои на масата между празните чинии и морето отпред.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

После се връщам на същата лежанка, която ме чака на първия ред, и следобедът се разтегля бавно, докато плажът започне да оредява. Хората си тръгват, чадърите изглеждат по-леки, шумовете почти изчезват. Светлината става мека, жълта, сенките по камъчетата се удължават, солта остава по кожата, а по краката има едно леко зачервяване - достатъчно да напомни, че денят е бил дълъг и прекаран навън. Оставам до момента, в който слънцето докосва линията на водата, и тогава събирам малкото си неща и се отдръпвам от плажа, като от сцена, която тихо се затваря зад гърба ми.

• 
• 
• 
• 

Вечерта продължава на терасата на апартамента, с проста вечеря, която сам си приготвям от нещата, купени предния ден в магазина в Игуменица. Комплексът е тих, въздухът е спокоен, минават само двама съседи със семействата си и се прибират към своите врати, без да оставят шум след себе си. Телефонът лежи на масата до чинията, в слушалките върви YouTube, а на екрана сменям дестинациите за утре. Първоначалната идея да пропусна Метеора постепенно отстъпва място на друго усещане - желанието да срещна съдбата. В края на този ден плажът при Αγία Παρασκευή вече е не само мястото, на което останах още една нощ, а и точката, от която пътят ми започва да се връща обратно.

Резервацията за Aqua Oliva Resort правя в Игуменица, докато съм спрял до един магазин за храна и напитки. Колата е до тротоара, вътре е хладно от климатика, отвън - следобедна светлина и малко прах по улицата.

Пътят към Παραλία Αγία Παρασκευή минава по хълмове. Завои, склонове със зелено, между дърветата от време на време проблясва лента вода, после пак изчезва. Асфалтът е добър, движението не е тежко, умората от Янина и Додона вече се усеща, но мисълта е проста - хотел, легло, море наблизо. Когато стигам до Aqua Oliva Resort, комплексът стои подреден и спокоен, сгради на няколко нива, басейн по средата, всичко някак по-хубаво, отколкото изглеждаше на екрана.

• 
• 
• 

На рецепцията ме посреща много симпатична жена с отлично произношение на английски. Разговорът върви лесно, без обяснения на пръсти, без недоразумения. Докато ми подава картата за стаята, се усеща онова малко отпускане - за днес няма повече да се шофира, няма повече планове, има само събиране на деня. Басейнът отвън е син правоъгълник, тих, с няколко шезлонга наоколо, водата стои неподвижна, като да чака някой да си спомни за нея.

Стаята е чиста и светла. Оставям багажа, отварям вратата към терасата и излизам. Оттук морето не се вижда - пред мен са само други сгради от комплекса, малко зеленина, планината и небето над нея. Фасадата отпред точно покрива линията, където трябва да е водата, и я скрива малко над хоризонта. Не ми пречи - денят така или иначе е минал през достатъчно гледки. Планината стои спокойно, небето над нея е светло и чисто, а някъде отдолу, зад покривите, Йонийско чака.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

Към плажа слизам по-късно. Той е каменист, камъчетата под краката леко потракват, нищо общо с мек пясък. Морето тук е по-солено от Черно море - вкусът остава по устните, по-силен е, усеща се веднага. Вълните са дребни и мързеливи, търкалят се до камъните без усилие, повече люлеене, отколкото удар. Морето е напълно спокойно, плътна, равна повърхност с леки гънки.

Късно вечер вече почти няма хора. Няколко светлини от заведения и хотели стоят назад по линията на брега, но до самата вода е тъмно. Чува се основно морето - равномерен, тих шум на малки вълни, които идват и се прибират, без да бързат. След дългия ден спокойствието е пълно, нищо не натиска за следваща стъпка, няма къде да се бърза. Стоя на камъните, слушам Йонийско и оставям деня да свърши тук, преди да се върна нагоре към хотела.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

Взимам билета за Додона, дома на Зевс и Диона, и влизам. Отначало има само пътека, която тръгва напред и се губи в тревата. За миг изглежда, че ме чака дълга разходка под слънцето, но се върви лесно - равен терен, без изкачвания, крачките сами си вървят напред и мястото постепенно се отваря.

По-нататък полето е широко. Камъкът е светъл, тревата пожълтяла на петна, въздухът трепти леко над земята. Театърът стои вляво, седалките се качват нагоре в полукръг, а още по-нагоре се издига връх, който седи над всичко и събира погледа. Слизам долу в оркестъра по тесни, изтрити стъпала. В центъра има белязан камък, различен от останалите, леко отделен. Стъпвам върху него и заставам прав, така както се застава за пеене - краката стабилни, гърбът изправен, гласът някъде между гърлото и гръдния кош, готов да излезе. Първото "ла-ла-ла" излита несигурно, после второто се връща по-ясно, сякаш камъкът под краката ми го подрежда. Правя една крачка вляво, звукът се размива, още една вдясно - пак не е същото. Връщам се в центъра и оставам там, "а-а-а" тръгва нагоре към празните редове, сякаш има кой да слуша. Няма птици, няма глъч - само собственият ми глас и камъкът, който отговаря тихо.

Когато излизам от театъра, усещането за размер остава зад гърба, но не изчезва. Пътеката води към по-събрано място, където камъните вече не са в редове, а в групи, тежки блокове, притиснати един до друг. Между тях има табло с текст за дъбова дървесина, донесена оттук, за кораби и стари пътувания, за гласове, които някога са питали боговете. Алтарът не е висок, няма фасада, която да доминира, но камъните му са едри и груби, дават усещане за нещо монструозно, събрано ниско до земята. Зад него планината стои в пълна височина, тиха, неподвижна, като втора стена след камъните.

Малко встрани има дъб, стар, с плътна корона и пейка под него. Сядам в сянката, с лице към планината. Между мен и олтара има пояс от камъни, неравно разпръснати, като че някой ги е оставил там, за да не можеш да стигнеш с поглед направо, без да минеш през тях. Температурата под дъба е точна - нито горещо, нито хладно, просто мек въздух, който стои на място. Мирише на суха трева и изпечена земя, на ден, който отдавна е стигнал до обед и не бърза да отстъпи. Пейката изчезва от усещането, остава само гърбът ми към ствола, листата над главата и линията камъни - олтар - връх отпред.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 

Тук, в Додона, в дома на Зевс и Диона, е напълно тихо. Няма стъпки, почти няма хора, през по-голямата част от времето мястото е само мое. Чуват се единствено насекоми, равномерен звук, който запълва паузите между мислите. Седя и гледам към върха, после към камъните пред себе си, опитвам да събера в едно театъра, олтара, дъба и собствения си глас от преди малко. Камъните подчертават колко малък е човекът, планината повтаря същото, само че по-спокойно. Някъде между сухата трева и тишината минава кратката мисъл за това колко бързо свършват дните, колко малко остава от тях, когато си тръгнеш. Оставам още малко под дъба, после ставам и излизам обратно на слънцето, където пътят вече чака.

От улиците на Янина тръгвам нагоре към крепостта. Камък след камък, тесни фасади, сянка и после повече светлина. Портата идва без пауза, няма граница, просто в един момент градът остава зад гърба. Двор с неравна настилка, няколко дървета, сградата на музея отпред. Камъкът е избелен, слънцето вече реже, сенките са тесни и къси.

Вътре в залата е друго. Висок таван, въздух над главата, нещо като пауза за очите. Светлината идва от прозорците, не от лампи, плъзга се по колоните и по каменния под. Колоните са високи, с леки неравности в материала, подредени в ред, който държи залата стегната. В периферията прозорците рамкират езерото, синя ивица малко под нивото на крепостта.

Между колоните стоят витрините с дрехи и пушки. Стъкло, плат, метал, под тях същият каменен под, вече леко изгладен от стъпки. Мирише леко на старо и влажно, на сграда, която е стояла дълго, светлината разрежда тази миризма. Чуват се гласове на туристи, къси фрази, и най-вече стъпките - бавни, по-отмерени, и бързите, накъсани крачки на деца, които претичват между витрините.

Когато излизам обратно в двора, светлината е същата както преди. Пообикалям още малко

Паркирам до езерото и тръгвам по алеята. Пиша на приятел. Мирише на зеленина, лек ветрец охлажда. Чува се град, но погледът спира във водата.

• 
• 
• 
• 
• 
• 

До каменния ръб се оформя плитка джоб-зона. Вътре стоят жълта и синя лодка, по повърхността плуват листа и водорасли. Над водата виси клон на чинар с топчести плодчета.

Крайезерната улица е с тактилна жълта лента, бетонни ограничители и тъмни цилиндрични боларди. Движението минава равномерно, шумът омеква към водата.

Навътре, в крепостта, уличките се събират до каменен сокак. Светли фасади с решетки, дървени балкони, кабели над главата. Розова двойна врата със синя рамка и номер 18.

Красивите хотели вътре са пълни, затова намирам стая в Archontariki Boutique Hotel
извън стените. Вътре звуците са заглушени, червен килим по стълбите, ковано осветление, рамкирани снимки. Таванска стая с каменен зид, дървен покрив и прозорец към покрива - усещане за обитавано, домашно.

Вечерям на тераса в Μετσοβίτικη φωλιά. На масата - метална каничка, меню като малка дървена врата. Салата с домати и краставици, домашно вино почти без аромат, от картофите и месото идва лека миризма на пържено. После отново към водата: ред лампи по алеята и отделни стълбове светлина върху спокойната повърхност.

Тръгвам "десет и нещо" от Νάουσα. На първия кратък магистрален участък плащам на автомат, не се ориентирам веднага, натискам Help и на ясен английски ме упътват, таксата е платена и продължавам.

В 11:19 спирам в Patrida Bonjour Breakfast-Coffee
за кафе и кроасан. Малка улична тераса, тиха улица, чисти чаши на масата, кратко сядане и обратно към пътя.

Магистралата държи равномерен ритъм преди обяда: ясни бели линии, метални мантинели, редуващи се открити участъци и тунели. На места има ремонт и ограничения, движа по знаците и зад мен се събира колона.

Преди Гревена, при Taxiarchis и Milea, намирам голям паркинг за тирове с беседки. Под дървената покривка е сянка, на масата от хладилната чанта вадя вода, салата и кутия боровинки, приборът е в черен калъф. Мирише на суха трева, от платното долита равномерен тътен на работещи двигатели. До паркинга има табела "The Earth Hidden Beneath Egnatia".

След обяда следва прав участък през малка долина, планините стоят от двете страни, в началото и в края ѝ се издигат много високи комини. Отново тунели, част от тях с ремонт и осезаемо изкачване. Влизам в Янина и спирам на Shell, 95 няма, служителят се извинява и казва да дойда сутринта. Продължавам.