Драма
Тръгнах от подножието на Олимп (Leptokarya / Λεπτοκαρυά) с усещането, че денят ще мине без съпротива - просто ще се случи. Отляво бяха планините, отдясно морето. До Солун беше само магистрала: равна, без тунели, и честно казано - незапомняща се.
Спрях на една отбивка между Олимп и Солун - да хапна нещо от чантата за храна и да изпия гръцкия кефир, който бях напазарувал от магазин под Олимп. После пак магистрала. Двоумях се дали изобщо да влизам в Солун - вече съм го посещавал и не ми се искаше да "губя време". Но се сетих за рекламата за "най-големия мол" в Северна Гърция и реших да го видя. Към града трафикът се увеличи осезаемо.
Самият мол имаше огромен паркинг, но "най-голямото" като усещане не се случи: очакванията отново бяха по-големи от реалността. Като идея и мащаб ми се стори обикновен, сравнено с това, което имаме в България. Открояваше се повече с външните неща - църквата, амфитеатъра и зоната за хранене. Отвън сградата изглеждаше ниска, а вътре ме удари високият таван.
В мола за пръв път си поръчах гръцка мусака - все някак ме беше "подминавала" по другите места, където съм ял. После влязох в магазин за подаръци. Знаех какво търся, но се хванах, че търся виното по форма - стандартна бутилка и коркова тапа. Грешка. Намерих служителка с английски след известно обикаляне (повечето не говореха), и накрая излязох с две малки бутилки. А това, че гръцкото "вино" беше с бирена капачка, си беше още една изненада - този път по-скоро смешна.
След Солун пейзажът започна да се променя: първо хълмове, после планини - и пак навлизах в планински масив. Спрях за кратка почивка на една отбивка с гледка към спокойно езерце (Бешичкото). Водата изглеждаше неподвижна, а вятърът беше силен - усещаше се някаква спокойна мощ на природата, без драматичност, просто факт.
Там, в движение, направих резервация за Драма. И покрай равния път и сгъстения трафик преди това, започна да ми стои в главата едно друго: отпуската е към края си. И ми беше любопитно дали съдбата ще остави още нещо дребно и приятно, преди да приключи денят.
Като стигнах и се настаних в AYA Hotel, бях много приятно изненадан. Като цена/качество беше наистина силно, а атмосферата ми легна веднага. Душ, преобличане и излязох.
Разходката ми тръгна през парка "Св. Варвара" (Κήπος Αγίας Βαρβάρας). Там ме настигна сушата, която наблюдавах още от Кулата и при Керкини - водата просто я няма. В началото попаднах на мостчета над сухи корита на малки езерца - останала беше структурата, но не и смисълът ѝ.
Продължих към центъра. Видях патици и лебеди - първо на сушина, после стигнах до старинна помпена станция и пълно езерце. Някак рязко "се появи" вода и всичко стана по-живо. Каменната маса до езерото ме усмихна - проста, на място, и сякаш никога не е била за снимки, а просто за хора.
По-нататък имаше още вода, после и още един парк - там вече нямаше езерца, нито птици. Атмосферата беше още по-спокойна, с малко градски шум, и без онова "събитие" на водата. Просто тихо.
На връщане към хотела влязох в изложбеното пространство на фестивала - беше си точно в парка, без отклонения. На рецепцията ми бяха казали, че има фестивал на киното, а вътре ми обясниха къде са прожекциите.
В хотела - бързо преобличане и избор на заведение за вечеря. Бях ги видял отдалеч по-рано при разходката и само проверих рейтинга. Отидох в Idaniko tavernaki / Ιδανικό Ταβερνάκι. В менюто в Google бях видял рибка и си я поръчах - изключително вкусна.
Най-силно впечатление обаче ми направи едно огромно куче. Спеше в заведението толкова спокойно, сякаш е част от мебелите. Котките се опитваха да го гонят и му съскаха като минават, но то не мърдаше. Шумът си вървеше, хората си вървяха, а кучето - нула тревога. И това не беше "атракция": сервитьорите и клиентите го приемаха напълно естествено. Това спокойствие на бездомните кучета го видях из цяла Гърция - тук просто се случи в най-ясната му форма.
После тръгнах към кино "Олимпия" - Olýmpia / Ολύμπια. Прожекцията беше започнала, когато влязох, и аз успях да направя малък хаос още на касата. Билетът за мен се оказа предизвикателство, касиерката се затрудни, колегите ѝ се намесиха. Аз попитах съвсем директно: "Щом е почнало, значи ли, че се отказвате от парите ми?" Това предизвика мини-драма: всички се усмихнаха, а касиерката - много сериозна - започна да прави нещо и накрая ми разпечата билет.
Залата беше сравнително малка, но дълга, а седалките - на много висок наклон. Хората отпред изобщо не пречеха на екрана.
Филмите бяха късометражни - по 20-30 минути. Първият беше на гръцки, но това не ми попречи да разбера сюжета: стара любов, съжаление и щастлив, макар и тъжен край. Последният кадър - затворена зелена врата на стара бяла гръцка къща. Просто край. Без обяснение.
Излязох и се прибрах веднага, пак покрай парка, откъдето започнах разходката. Беше шумно - заведенията до парка бяха препълнени. Разговори и звън на чинии, като вълна, която не спира. И над това - тъмните дървета. Лампите държаха пътя видим и сигурен, и това стигаше.
