Плаж Света Параскева
Закуската този ден има вкус на колебание. Седя на масата и разигравам в главата си два варианта - ако апартаментът е зает, тръгвам по-на юг, ако е свободен - оставам и отивам на плаж. На рецепцията разговорът се превръща в лека закачка - усмивки, малко въпроси и после онова просто "свободен е", което обръща посоката.
Към плажа вървя по вече познатия път, по който вчера още гледах внимателно в краката си. Сега слизам уверено и се оглеждам, вече знам как се вие пътеката, къде започват камъчетата и къде са лежанките. Избирам място на първия ред, най-близо до водата, така че между мен и Йонийско море да няма нищо излишно. Островът е отпред, а от двете му страни погледът спокойно продължава само по вода до хоризонта. Това е прекрасно.
Плажът е малък и с времето се запълва, но остава спокоен, хората просто са дошли да си починат. Гласове почти не се чуват, само тихият бриз е фон. Под чадъра слънцето вече не е заплаха, а само напомняне, че е лято. От време на време тръгвам към водата, за да поема сол, вълни и онзи тих дух на морето, който няма нищо общо с Черноморието и миризмата на тиня. Някъде между едно излизане и едно влизане назад усещам, че напрежението от дългите магистрали е изтекло, без да съм забелязал точния момент.
За обяд се премествам на няколко крачки по-нагоре, в малкото заведение до плажа. Чиниите идват бързо - салата, нещо основно, после още един малък жест към себе си. От масата виждам същата ивица с лежанки и същия остров, просто от малко по-висока гледна точка, така че суетата преминава пред погледа ми като бавна сянка в тиха сцена. По навик накрая искам десерт и кафе, но този път решавам да пробвам гръцко кафе така, както сервитьорът сам го пие. Оставям чашата да постои на масата между празните чинии и морето отпред.
После се връщам на същата лежанка, която ме чака на първия ред, и следобедът се разтегля бавно, докато плажът започне да оредява. Хората си тръгват, чадърите изглеждат по-леки, шумовете почти изчезват. Светлината става мека, жълта, сенките по камъчетата се удължават, солта остава по кожата, а по краката има едно леко зачервяване - достатъчно да напомни, че денят е бил дълъг и прекаран навън. Оставам до момента, в който слънцето докосва линията на водата, и тогава събирам малкото си неща и се отдръпвам от плажа, като от сцена, която тихо се затваря зад гърба ми.
Вечерта продължава на терасата на апартамента, с проста вечеря, която сам си приготвям от нещата, купени предния ден в магазина в Игуменица. Комплексът е тих, въздухът е спокоен, минават само двама съседи със семействата си и се прибират към своите врати, без да оставят шум след себе си. Телефонът лежи на масата до чинията, в слушалките върви YouTube, а на екрана сменям дестинациите за утре. Първоначалната идея да пропусна Метеора постепенно отстъпва място на друго усещане - желанието да срещна съдбата. В края на този ден плажът при Αγία Παρασκευή вече е не само мястото, на което останах още една нощ, а и точката, от която пътят ми започва да се връща обратно.
