Додона - домът на Зевс и Диона
Взимам билета за Додона, дома на Зевс и Диона, и влизам. Отначало има само пътека, която тръгва напред и се губи в тревата. За миг изглежда, че ме чака дълга разходка под слънцето, но се върви лесно - равен терен, без изкачвания, крачките сами си вървят напред и мястото постепенно се отваря.
По-нататък полето е широко. Камъкът е светъл, тревата пожълтяла на петна, въздухът трепти леко над земята. Театърът стои вляво, седалките се качват нагоре в полукръг, а още по-нагоре се издига връх, който седи над всичко и събира погледа. Слизам долу в оркестъра по тесни, изтрити стъпала. В центъра има белязан камък, различен от останалите, леко отделен. Стъпвам върху него и заставам прав, така както се застава за пеене - краката стабилни, гърбът изправен, гласът някъде между гърлото и гръдния кош, готов да излезе. Първото "ла-ла-ла" излита несигурно, после второто се връща по-ясно, сякаш камъкът под краката ми го подрежда. Правя една крачка вляво, звукът се размива, още една вдясно - пак не е същото. Връщам се в центъра и оставам там, "а-а-а" тръгва нагоре към празните редове, сякаш има кой да слуша. Няма птици, няма глъч - само собственият ми глас и камъкът, който отговаря тихо.
Когато излизам от театъра, усещането за размер остава зад гърба, но не изчезва. Пътеката води към по-събрано място, където камъните вече не са в редове, а в групи, тежки блокове, притиснати един до друг. Между тях има табло с текст за дъбова дървесина, донесена оттук, за кораби и стари пътувания, за гласове, които някога са питали боговете. Алтарът не е висок, няма фасада, която да доминира, но камъните му са едри и груби, дават усещане за нещо монструозно, събрано ниско до земята. Зад него планината стои в пълна височина, тиха, неподвижна, като втора стена след камъните.
Малко встрани има дъб, стар, с плътна корона и пейка под него. Сядам в сянката, с лице към планината. Между мен и олтара има пояс от камъни, неравно разпръснати, като че някой ги е оставил там, за да не можеш да стигнеш с поглед направо, без да минеш през тях. Температурата под дъба е точна - нито горещо, нито хладно, просто мек въздух, който стои на място. Мирише на суха трева и изпечена земя, на ден, който отдавна е стигнал до обед и не бърза да отстъпи. Пейката изчезва от усещането, остава само гърбът ми към ствола, листата над главата и линията камъни - олтар - връх отпред.
Тук, в Додона, в дома на Зевс и Диона, е напълно тихо. Няма стъпки, почти няма хора, през по-голямата част от времето мястото е само мое. Чуват се единствено насекоми, равномерен звук, който запълва паузите между мислите. Седя и гледам към върха, после към камъните пред себе си, опитвам да събера в едно театъра, олтара, дъба и собствения си глас от преди малко. Камъните подчертават колко малък е човекът, планината повтаря същото, само че по-спокойно. Някъде между сухата трева и тишината минава кратката мисъл за това колко бързо свършват дните, колко малко остава от тях, когато си тръгнеш. Оставам още малко под дъба, после ставам и излизам обратно на слънцето, където пътят вече чака.
